Това ми е най-най-любимото стихотворение на Ани Илков.
Мотото е метнато в края на текста и е достойно за мото.
Автентично, с впечатляващ правопис, върху който е сложен акцент и в самото заглавие. Мястото на действието също е забележително и изведено в подзаглавие (неявно и в заглавието).
Когато някога съм имал дързостта да пробвам да се обяснявам какво е постмодернизъм или пък съвременно изкуство, съм давал постоянно за пример това стихотворение.
Последващата кенефна тематика в литературата ни също не е съвсем за пренебрегване, но ситуацията отива на малко като с Христо Ботев и останалите поети. Добре е, че един вид едва ли не все пак ги има, обаче за съжаление никога изобщо няма никак да съумеят да го настигнат. Веднъж завинаги изковано и перфектно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар